За смисъла

Макар и съвсем малко, днес се разместиха дълбокопотъналите тектонските плочи на мъката, насилието, страха и потискането на всичко това. Нещо изпука в основата на главата ми и сега си нося главоболие и леко замъгление. Нещо се къса.
Страхът от другите (като се почне с родителите) да не се плашат от мене, защото тогава ще избягат и ще ме изоставят. Ако мен някой ме плаши, аз стоя – точно заради това — да не е изоставен.
Днес още повече ми потъна в съзнанието, това че наистина са се плашили. Казах, че съм дошла с голяма „засилка”. Това е тази сила, която изисква най-доброто от другия, защото би дала най-доброто от себе си. Няма значение как: дори с насилие и/или доминация и не приема нищо по-малко от истинската същност. Така и не приех, че родителите ми могат само толкова, че са такива каквито се опитват да ме убедят цял живот, че са, че аз трябва да приемам хората, такива каквито са. И тук е проблема. Хората не са такива, каквито са наистина. Просто и родителите ми и всеки друг, с който съм влизала в по-задълбочен контакт се опитват да се идентифицират с оградата на истинската си същност и да ми пробутат това като реалността за тях. (като вид защита). А истината на потенциала им е в простора отвъд. Само че колкото повече аз се ядосвам и не приемам това, толкова повече излиза, че ги отхвърлям, правя им напук и ги мразя. А всъщност със силата, с която аз натискам да прескоча оградата, с тази сила ставам тяхна жертва. Защото никой не иска да чува „черни” истини, никой не иска да знае за страха от отхвърляне или за заклещеността между желанието и потиснатостта и почва да изхвърля всичките боклуци, само и само аз да отстъпя. Тези случаи бяха много съкрушителни за мен, защото в името на това да надскоча неистините, получавах още по-големи дози от тях, което беше много нараняващо. Предизвиквах най-негативното, за да го извадя и да стигна до най-позитивното, до най-истинското като един вид очистителен процес. Малко по малко си давам сметка, че всъщност оградата не ми харесваше, защото така се принудих и аз да се оградя. Бих дала наистина най-доброто и повече от това, но няма да хвърлям ябълки на прасетата. И оттук, който е чувал за голямото скорпионско съмнение, проверяване, застраховане ….

Разбира се, каквото искам от другите, трябва и аз да го направя – не пестих усилия и много се надскачах.
Но аз първоначално не видях каквато и да е готовност в моята среда за откриване и директни истини. А любовта не живее без истина. Даже сега като си спомням, като бях малка имах усещане, че някак си не се познавах наистина със семейството ми, със съседите, с роднините .. сякаш бяха някъде там далече …, колкото и от моя страна да имах способност за дълбоко емоционално свързване.
Смисълът на цялото това натискане и изискване беше да остана въпреки всичко и да изровя най-високия потенциал, най-истинската част. И моята, и на другия. Тогава любовта, независимо каква, става единствената реалност.

Петя

Facebook Twitter Email